Коледа

Мама и татко ме предупредиха да не казвам на никого за това, но вече съм толкова нетърпелива, а и когато ни дадохте темата за есе „Какво е Коледа за мен”, просто не можах да се въздържа.

Ще започна от там, че преди няколко години, когато бях в четвърти клас, нашите решиха да се преместим в столицата, тъй като вече трудно си намираха препитание в нашето китно градче. Взехме си апартамент под наем в един не много централен софийски квартал, в блок от шейсетте години.

Преходът от спокойствието към забързания ритъм на града беше шокиращ за всички ни и много трудно привикнахме към порядките на местните. Най-голям проблем, освен многото хора, беше ужасно безвкусната храна от магазините, за която нашите вкусови рецептори не бяха подготвени. А трябва да ви кажа, че в нашето семейство обичаме да си похапваме и то качествено. Първите две години бяха мъчителни, особено по празниците. Освен, че ми липсваха домашните яйца и мляко, по Коледа нямахме прясно свинско и това правеше празниците някак тъжни и с горчив привкус. Дори фееричните светлини на моловете не можеха да разведрят тежката атмосфера, надвиснала над нашето семейство.

Аз не съм от момичетата, които висят на компютъра и си чатят, ходят по кафета и обикалят магазините, малко съм старомодна. Обичам простите удоволствия, две пресни вратни пържолки могат да ме направят щастлива поне за половин седмица. А и не се притеснявам за теглото си, та нали една жена трябва да е по-силничка и здрава, за да може да износи поколението. В този смисъл, когато наскоро учихме по философия, че не помня точно кой философ е казал „Простотата е съвършенство”, аз се почувствах наистина съвършена. Явно и древните философи са разбирали от дребни удоволствия.

Всичко започна миналия ноември. Имахме дървена ваканция и трябваше по цял ден да си стоя вкъщи. Много обичам да лежа в топлото си легло и да си мечтая. Мечтая си за къщата ни, двора с кокошките, нашата крава Евдокия, която майка ми кръсти на учителката си по литература от началното, за всичките ни сладки розови прасенца, които са ни дарили с толкова любов и суджуци. Дървената ваканция продължи прекалено дълго и фантазиите ми за утопичния живот в нашето малко градче ставаха все по-реални, аха-аха и ще захапя прясната пържолка. А и с всички тези коледни реклами по телевизията, положението стана нетърпимо. Тогава аз изплаках пред татко. Казах му, че вече не издържам и искам за Коледа отново да си имаме пресни пържолки, да провесим суджуците на простора, да усетя примамливата миризма на прегоряла свинска кожичка, та не е ли това ароматът на празника! Баща ми, както казват по нашия край, е ербап човек. Почеса се угрижено по брадата, погледна майка ми и двамата ме прегърнаха с насълзени очи. Аз не разбрах какво точно става, но се оказа, че и на тях също толкова им е липсвало прясното свинско и отдавна мислели върху схема за отглеждане на прасе в апартамента. Обаче живеехме в гарсониера и това щеше да бъде малко неудобно.

Не знам точно кога, но доколкото разбрах е било в някоя безсънна декемврийска нощ, на татко му хрумнала гениалната идея, която щеше да донесе отново щастието в нашето семейство. В началото изчезваше от нас без предупреждение и нервно влизаше и излизаше, носейки различни инструменти, картони, щайги. Празниците минаха неусетно в омаята от липсата на прясно заклано прасенце (трябва да ви кажа, че мама и татко са от дом за сираци и затова си нямам баба, която да ни праща буркани).

Един слънчев пролетен ден, татко се появи на вратата с някакво вързопче в ръце. Първо помислих, че по някакви незнайни за мен капризи на съдбата, съм се сдобила с братче, но когато отместих одеалцето на малката твар, прихнах в смесица от радост и потрес. От там надничаше розовата муцунка на едно прасенце сукалче, севсем скоро отбито от свинята майка. Ах, колко мило ме гледаше то и така нежно грухтеше! Веднага трябваше да му измислим име! Знам, че преди години са кръщавали прасетата с важни за прехода имена като Демокрация, Парламент или Филипдимитров, така че трябваше да измислим подходящо име и за нашия нов член на семейството. След известно колебание между Фандъчка и Фидоска, се спряхме на Фидоска, защото е някак общодържавно, а не само столично, ние няма да забравим от къде сме дошли и се гордеем с това!

Фидоска растеше обгрижена. Аз постянно си играех с нея, обличах я в различни рокли и пиехме чай заедно, а и тя беше нашия личен завод за рециклиране на биоотпадъци. Не можах да я задържа при себе си повече от седмица, тъй като било нехигиенично. Плаках, но все пак ми оставаше варианта да слизам да си играя с нея в мазето. А мазето! Татко беше направил чудеса с мазето ни, беше досущ като кочината вкъщи-толкова уютно. То стана любимото ми място за игри, а също така четях уроците на Фидоска и й разказвах за различните чудеса, за които учехме. Тя ме гледаше разбиращо и понякога търсеше с розовата си зурла моята прегръдка. През лятото от мазето започна да мирише. Съседката от третия етаж се оплака на домоуправителя и се свика общо събрание. Татко каза, че са обсъждали странната миризма и шумове, напомнящи грухтене. Той не е имал избор и признал за семейната ни тайна. Отначало съседите надигнали глас и се наложило да бъдат умилостивени с обещания за подкова истински суджук за всеки апартамент. Това някак сплоти входа ни. Хората започнаха да ни носят храна за Фидоска, пък дано порасне по-голяма и вкусна.

Есента дойде, значи и Коледа наближаваше. Всички питаха как е сплотяващото ни звено. „Пълнее”, отвръщаше татко. 
Спомням си денят преди да бъде извършен свещения ритуал по реинкарнация на Фидоска. Слязох при нея и дълго я милвах по олесяващата глава, а тя блажено грухтеше . Почетох й от любимия ни учебник по история. Попаднах точно на урока за Стефан Стамболов, а когато стигнах до края му, сякаш тя направи връзка между неговата и своята съдба. Погледът й блесна с много нетипична искра. Тя вече беше станала голяма свиня и тежеше над 200 кила, но незнайно как се изправи на задните си крака, като истински човек. Това розово туловище сложи едното си предно копито на кръста и заговори със съвсем разбираем глас. Думите й се запечатаха като дамга в моята душа. „Обичайте се и обичайте ближния, така както обичате и мен и моето месо, нека суджуците ми ви изпълнят с любов! Любовта и истинските пресни суджуци и пържоли ще спасят света!”, каза Фидоска, стъпи отново на четирите си копитца и зарови с муцуна в пуловера ми. Онемяла и с ускорен пулс, аз я погалих, прегърнах я и очите ми се насълзиха.

В святата нощ всяко семейство в нашия вход имаше тънко нарязан суджук на трапезата си и всички усещахме силна свързаност със съществото, което ни дари с любов, щастие и коледен дух.